Животът в Зен манастир - суровият директен път към Истината

Животът в какъвто и да е манастир е прекалено обширна тема, тъй като всеки манастир, дори и да споделя същата религиозна основа с други, е уникален и различен. Зен манастирите са с будистка основа, но имат различни практики и правила, които са определени от „рошито“. Думата „роши“ е японска дума, която означава „стар учител“. В зен манастирите, рошито е „майсторът“, който вдъхва живот. Манастир без жив майстор е лишен от есенция. Дори и практиките да продължават да бъдат следвани от монасите, липсата на майстор прави всички ритуали и практики безплодна загуба на време.

САТОРИ

Това на което се набляга в зен традицията е „сатори“, което означава „внезапно просветление“. В случая сатори е просто момент на проблясък, в който човек успява да види своето „оригинално лице преди да се роди“. Обикновено това прозрение издига съзнанието на човека до състояние в което съзнава самото себе си. Изживяването не може да бъде поставено в думи и няма нищо общо с емоции, чувства и мисли. Тези три неща се превръщат в спонтанно изразяване на това състояние, но самото то не е зависимо по никакъв начин от тях. В зависимост от интензивността, или „дълбочината“ на саторито, човек може да достигне до крайни състояния на блаженство, в които губи желанието си да прави каквото и да е, или директно да си отиде от този свят. Зен манастирите обикновено имат различни стриктни правила, които изграждат много здрава основа у човека, която предотвратява настъпването на тези крайни състояния в момент на сатори. Внезапното пробуждане не е крайна цел сама по себе си, а само първата крачка на тепърва предстоящо дълго и трудно пътешествие. Така, както съзнанието за момент е достигнало до върха, така може и да падне по всяко време. В почти всички случаи хората, които са получили сатори, се чувстват в неописуем екстаз и блаженство – всичко е абсолютно съвършено и няма как да бъде иначе.


Това състояние обаче отминава и човекът се връща обратно във всекиднвеното му състояние на съзнанието. Често се случва човек, който е преживял сатори и e паднал отново в ежедневното си съзнание, да иска отново да бъде в онова блажено състояние. Това се превръща в бариера и човек започва да страда и може да доведе до омраза към света. В такива случаи сатори може да се превърне в точно обратното на „позитивно променящо човешката същност“. Безскрупулните практики в зен манастира в продължение на години, са само компас и тояга, с които човек да се изкачи до сатори, но след това започва истинското пътешествие. Истинското пътешествие се състои в това да можеш да придвижваш съзнанието си до върха по своя воля. Първото изживяване на сатори е било с помощта на манастира и рошито. Но веднъж научил пътя до там, човек трябва да започне да стига сам до него без да се губи, със собствени усилия. Ако човек разчита на каквото и да е извън него, за да постигне това състояние на съзнанието, то той е обвързан със света. Когато човек стане способен да бъде центриран в себе си независимо от обстоятелствата, тогава може да бъде роши. Човек, чието съзнание е неподвижно като скала в самадхи (дълбоко състояние на медитация) дори и в буря, е човек, който е усвоил всички пътища до върха. Един момент на сатори, не прави човек Буда. Това, което прави човек Буда, е липсата на несъзнателност към себе си. Буда е центриран в себе си, дори когато спи. Единствено тогава човек достига „Нирвана“, или „Освобождение“. Освобождението се състои в неподвластието на природата – нищо не може да те извади извън теб. Това, което вади човек извън него са всички негови амбиции, желания, страсти, и дуални предразсъдъци.

ЯСНОТА И МЕТОДИ

Тук обикновено умът прави грешно заключение, когато приеме казаното. Излиза, че човек като Буда е непукист, неактивен и мързелив. Всъщност е точно обратното. Освобождението от ума не означава „захвърляне и забравяне на съдържанието му“, а пречистване на привързаностите към съдържанието му. Привързването към самата идея „да бъда някой“, от която се пораждат всички амбиции и желания. Привързванията сковават ума, ограничават го да работи в рамки. Един Буда е гъвкав и безцветен, приема всяка форма и всеки цвят. Преживяването на сатори може да се превърне в огромно его – „Аз вече познавам това, което е отвъд живота и смъртта, ти не знаеш. Аз съм бил там високо, а ти не.“ В някои редки случаи, като например шестият зен патриарх – Хуйнен, саторито е толкова дълбоко, че отива до състоянието „Няма живот, няма смърт. Няма ниско, няма високо. Няма учител, няма ученик. Кой съм аз, че да уча другите?“ Макар и „просветлението“ да е идентично по „природа“, дълбочината му е различна. Колкото по-дълбоко е, толкова повече „мистичния“ аспект на битието се разгръща в съзнанието.

Основните практики в зен манастирите към сатори са „коаните“ и „шикантадза“. Коанът представлява история, в която обикновено участват учител и ученик, или двама учители, или двама ученици. Историята обикновено завършва с неяността за ума и все пак излъчва ухание на нещо скрито в нея – а именно самото сатори. Следните три коана са едни от най-извесните в зен традицията.

"Един монах попитал Майстор Джьошю, "Има ли кучето буда-природа, или не?" Джьошю отговорил, "Му!“ (Не/Празнота/Няма)

В случая „Му“ не е отрицание на въпроса, а по-скоро отрицание на самото съгласие и отричане. Този коан се дава от рошито спрямо индивидуалния човек. Различни коани се ползват спрямо природата на човека и рошито е този, който вижда ясно кой от какъв метод се нуждае. Когато този коан се даде на ученика, обикновено от него се изисква да открие отговора на въпроса „какво е Му?“ Ученикът започва да търси рационален или креативен отговор, но рошито го връща всеки път обратно. Единствено когато самият ученик се превърне в отговора, тогава получава одобрението на роши, че е преживял сатори и следващите насоки, които ученикът получава са свързани с новия път, по който трябва да върви и тези насоки са от по-мистичен характер. Тези насоки са лични и свещени и остават единствено между ученика и учителя, тъй като нямат нищо общо с насоките давани до момента с цел достигане на сатори. Вторият коан е просто един въпрос:

„Какво е оригиналното ти лице? / Какво е лицето ти преди да се родиш?“

Инструктираният с този коан, както и с всеки друг, трябва да става и да ляга с него, да медитира над него, да стане едно с него. Целта на коаните е да накарат човека да остане с въпроса и да навлиза по-дълбоко в самия въпрос, а не да търси отговор с ума си. Търсенето на интелектуален отговор е тип „отвън-навътре“, тъй като човек търси отговора със знанието придобито от външния свят. Когато обаче ученикът навлиза все по-дълбоко във въпроса, идва момент, в който въпросът го довежда до истината, до отговора, и това е отговор тип „отвътре-навън“. Това е единственият тип отговор, който роши ще приеме и не може да бъде излъган. Някои ученици, които имат необикновено проницателен интелект и креативност, измислят интелектуален отговор, който външно може да бъде приет и за отговор дошъл отвътре-навън. Но майсторът обикновено задава още няколко въпроса, които отново са под формата на коани. Това моментално разкрива дали отговорът на ученика е автентичен. Ако наистина отговорът е дошъл от сатори, ще може да отговори на всички следващи въпроси с пълна яснота. Третият коан е:

„Когато две ръце пляснат се чува шум. Какъв е шумът на пляскането с една ръка?“

Другият основен метод към сатори е „шикантадза“, което е седене в „чисто съзнание“. Това е най-чистата форма на медитация и за повечето хора – най-трудната. Шикантадза е коцентрация без обект. Този метод е „труден“, защото човекът обикновено е свикнал, че концентрация на ума може да има, само когато има нещо отделно от него върху което да се концентрира – дали това ще е материален обект, някаква идея или картина във въображението. Тази форма на медитация не може да бъде обяснена, просто си има „цака“. Този метод се дава на по-малко хора, които не са с толкова „приключенски дух“, докато на тези, които искат да „намерят нещо", се дава коан, който се превръща в стена в която си блъскат главата.

ИЛЮЗИЯ И ОПАСНОСТИ

Майсторите от време на време провеждат „тейшо“, или „лекция“, чрез която обясняват фундаментални неща относно човешката природа по начин, по който да стимулират учениците да бъдат все по-интензивни и усърдни във възложените им практики – независимо дали ще са коани, шикантадза, или нещо друго. В много голяма част от случаите учениците напускат доста бързо и се отказват. Други достигат крайно отчаяние, в което просто става по-поносимо да не търсят повече нищо „духовно“ и да си изживеят живота, както досега са правили. Освен тейшо, които насърчават и успокояват учениците, те също така имат и „докусан“ на определено време. „Докусан“ е „частен разговор с роши“. Това е времето, в което ученикът се среща очи в очи с майстора и има възможността да поговори с него насаме. Докусан обикновено е време отделено за показване на своето разбиране до момента от страна на ученика, както и за искане на насоки. В това ценно време за ученика, той има възможността да демонстрира своя отговор върху дадения му коан, или да "докаже" своето просветление, ако смята, че е имал такова. Също така ученикът може да поиска от роши да промени нещо от живота му в манастира. Може да се оплаче, или похвали за нещо свързано с практиката. Но „дребните приказки“, които не са свързани по никакъв начин със зен, не се допускат и роши винаги има правото по всяко време да отпрати ученика, тъй като след него стоят още много хора, които чакат реда си за докусан. Индивидуалните разговори с майстора са силно ценени, тъй като те са нещо като възможност да покажеш резултата от цялото усилие и практика до момента, така че да видиш дали не се самозалъгвш с прогреса си. Често учениците се самозалъгват, че са получили някакво „просветление“, тъй като са получили видение. В Тибет, този тип видения, които са транс, а не халюцинация, са силно ценени и изучавани, тъй като са свързани с по-мистичен аспект, докато в зен, това са само спънки и се наричат „макьо“ – илюзии създадени от дълбокото подсъзнание на човека. Макьо са мислите, които живеят в ума на човека без той да знае, че са там, придобили форма. Те разкриват самия ум на човека, но тъй като зен се интересува от отиването отвъд ума, не се интересува от видения от каквото и да е естество. За един йогин, или тантрик, този тип видения са ключ към „свръхестественото“, и има причина да е така. Когато казваме „свръхестествено“ имаме предвид „нещо, което е част от живота, но невидимo за oчите и интелекта“. За зен, от Бог до изпражненията, няма разлика. Един може да вижда духове и аури, да пророкува, а друг може да сади картофи, каква е разликата? Разлика не съществува сама по себе си, тя съществува единствено в деленията на ума.

ИНТЕНЗИВНОСТ

В манастира също така се прожведат и „сешин“, които представляват „период от време на интензивна практика“. Това са като „спортни лагери“, в които цялото внимание и енергия са насочени в една посока. Сешините са меко казано „изключително безскрупулни и трудни“. Те варират на периоди от няколко дни до месец-два. В тези периоди всички стават в три през нощта за своята дзадзен практика (медитация над коан, или шикандадза, или друг възложен ментален метод). Залата, в която монасите сядат, за да практикуват своя метод се нарича „дзендо“.

[Дзендо]

В зависимост от манастира, монасите сядат с лице към стената, или с лице един към друг. Очите са отворени и погледът е насочен леко надолу като не е концентриран в нищо. Затварянето на очите води до сънливост, поради което не е позволено на повечето места. Начинът на седене е по избор – четвърт лотус, полулотус, пълен лотус, традиционна китайска поза, важното е гърбът да е добре изправен. Всеки започва своята практика в тази мъртва тишина настъпила в дзендо (залата за медитация). Едни се борят със своя коан, други се опитват да уловят ума си, трети се опитват да го оставят, четвърти да не заспят. През това време на дзадзен, един от старши-монасите се разхожда бавно и тихо между седящите ученици с плоска пръчка наречена „кьосаку“. Тези старши-монаси са одобрени от роши и са получили своето сатори, а сега помагат с практиката на начинаещите. Когато някой от учениците започне да заспива, или да се отпуска прекалено много, старши-монахът се покланя и го удря с пръчката по рамото. Обикновено ударът е доста силен и е с цел да стимулира нова енергия у ученика. Ученикът благодари на старши-монаха и продължава практиката си.

Разбира се много от учениците не издържат психически и напускат манастира, а други започват да се борят с импулсивните си мисли и емоции настъпили след удара. По време на докусан (частен разговор с майстора) ученикът може да поиска да се сложи знак до неговото място в дзендо, който действа като забрана да получава удар и в повечето случаи това желание се уважава, тъй като е по-добре да се забави прогреса, отколкото да се откаже човека. След една „сесия“ на дзадзен, ученикът може да си тръгне с изтръпнал гръб и рамена от удари с кьосаку. Ударите с кьосаку обикновено се дават на по-напредналите. И колкото по-напреднал и интензивен е монахът, толкова по-силни удари получава, когато интензивността в практиката му намалее по време на дзадзен. Колкото по-близо е до сатори, толкова повече роши и старши-монасите изискват от него да направи още няколко напъна на интензивност в себе си. Също така всеки ученик може сам да поиска да получи удар като вдигне ръка с цел да се разсъни или да се концентрирa. Тогава старши-монахът застава пред него и се покланя, ученикът отвръща на поклона с поклон и получава удар по рамото. Страничен наблюдател, без да е запознат с контекста на случващото се, ще сметне, че това е някакъв вид изтезание и мазохизъм. Ударите с кьосаку идват от състрадание към неразгърнатия потенциал на съзнанието у човека. Те са опит за помощ в начинанието на ученика да разгърне този потенциал в себе си. Никой не е държан насила в зен манастир, но ако си там, това говори само за себе си, че си достатъчно отдаден в търсене на Истината. Когато интензивността ти е достигнала такова ниво, тогава разбираш, че тези удари и цялата интензивна практика в манастира, е там да ти помогне. Освен тези удари, седенето на часове в дзадзен започва да се усеща в краката и гърба, което в даден момент става изключително болезнено и неприятно, но от всеки един ученик се изисква да се справи с това. Ранното ставане, дългите часове на седене в дзадзен, постоянната концентрация на ума, ударите от кьосаку, и разбиването на самочувствието от роши по време на докусан, че си направил някакъв прогрес, често се оказват непоносими за човека. Човек е свикнал да бъде възнаграждаван за усилията си, а в зен манастира точно този навик и това желание се изкореняват безмилостно. Там остават тези, за които търсенето е на живот и смърт. Тези, които са попаднали за забавление, или „за да изживеят нещо ново“, искрено започват да съжаляват за решението си. Но в крайна сметка всичко опира до индивидуалния човек. Всички тези „мъчения“ са „мъчения“, само защото човек им се противопоставя вътрешно. Тези моменти могат лесно да бъдат превърнати в най-екстатичните само с един скок на съзнанието. Животът в зен манастир е труден докато си „ученик“, а след това макар и всичко да остава същото, животът става лесен и съвършен.

Ако смятате, че тази статия има стойност и може да се отрази благоприятно на хората около вас, ви насърчаваме да я споделите. По този начин ще помогнете и на нас.

Автор: Васил Стоянов