МЕДИТАЦИЯТА Е СЪЗНАТЕЛНА СМЪРТ - ТЯ Е ТАМ, КОГАТО ТИ НЕ СИ

April 09, 2022


Медицатията не е практика, а естествен "продукт" който се случва когато осъждащият ум го няма. Осъждащият ум е човешкият интелект който разбира единствено чрез контраст. Всяко мнение на ума е идея която се е превърнала в навик. Навикът е нещо което се изпълнява несъзнателно и всяко мнение е дългото повтаряне на дадена идея. Идеята е продукт на интелекта който разбира, но не знае. Всяка една мисъл е илюзия, но не и екзистенциална реалност. Мисловността е директно свързана с емоциите и начинът по който човек мисли е начинът по който чувства. Определена мисъл поражда емоция тъждествена с мисълта. Ако емоцията се задържи достатъчно дълго тя се превръща в чувство. Емоцията е краткотрайна, чувството е дълготрайно. С течение на израстването си в света, човекът попива идеите на времето си, както и системите и начините които обединяват хората в него. В едни времена това което е обединява хората е войната, в други времена е религията, в други - науката, в други - природата. Човекът е социално същество по природа и търси обединение, подкрепа, защото в обединението и подкрепата намира сигурност за своето оцеляване. Ако войната е средството което създава масови обединени групи, човекът ще държи на идеи като национализъм и патриотизъм, за да бъде част от определена група. Ако природата е средството за обединение, човекът в това време ще държи на идеи като чистота, опазване на животинския и растителния живот. Но независимо с какво ще е обвързан ума на човека, това ще бъдат само идеи, а не нещо екзистенциално реално. Това, което умът не може да види е, че всяка една идея, която се е превърнала в навик, съдъража в себе си своята противоположност. Така, както фонът прави изображението върху него да изпъкне, докато самият той остава незабелязан, така и любовта седи върху фона на омразата. Ако обичаш нещо, това означава, че мразиш неговата противоположност, но оставaш сляп за тази омраза докато това, което мразиш не те достигне и фонът не стане акцент, а акцентът - фон. Обичта към реда е омраза към хаоса. Обичта към смелостта е омраза към страхливостта. Омразата към соленото е обичта към сладкото. Обичта към мира е омразата към войната. Обичта към природата е омразата към човека. Обичта към човека е омразата към света. Приемането на духовното е отричането на материалното, приемането на логиката е отричането на чувствата, приемането на светецът е отричането на грешника. Но умът никога не вижда двете противоположности като едно цяло, той винаги е или в едната, или в другата екстремност. Това е неговата природа - не може да обича и да мрази, да приема и да отрича едновременно, не може да е щастлив и нещастен едновременно. Всичко което е в него е само половината, но никога не и цялото. Никоя половина не е вечна, защото всичко е в постоянна промяна. Идеята на ума може и да е статична, но това към което е насочена се променя. Можеш да обичаш света, но светът се променя и във всеки един момент твоята любов към него може да се превърне в омраза. Умът обича нещо, когато то се вписва в неговите идеи и го мрази, когато то не се. В един момент нещото, което умът обича може да спре да се вписва в неговите идеи и фонът на омразата да излезе наяве. Умът създава статични картини, в които намира сигурност, защото сигурността може да съществува само в непроменливото. Единствено във вечното може да има сигурност. Идеите, вярванията и мненията на ума не са вечни, те имитират вечността чрез своята статичност, но реалността върху, които самите те са основани, е променлива. Умът създава единствено илюзии, в които човек се чувства сигурен, щастлив и спокоен. Дори и да прекараш целия си живот в благоприятна среда, в която противоположностите на твоите идеи никога не излизат наяве, ще си живял в илюзия, в която си се чувствал щастлив, но щастието отново е само едната страна на нещастието, отново е само половината, а животът не е половинчат, той е и щастие и нещастие, омраза и любов, активност и пасивност. В момента на смъртта си ще осъзнаеш, че през целия си живот си бил щастлив, но щастието ти е било зависимо от обстоятелсвата и сега смъртта е тук да ти отнеме всичко. Тя ти отнема всички обстоятелства нужни за щастието ти и тогава осъзнаваш, че целият ти живот е бил половинчат, изживян в приятна илюзия, базиран на желанието и идеята на ума, че щастието е смисълът на живота.


МЕДИТАЦИЯ


Това, което наричаме "несъзнание" и "съзнание" е една и съща енергия. Тази енергия е самият живот, тя е всичко, което е и което не е. Тя е като светлина която се проявява като съзнателност, когато е ярка и като несъзнателност, когато е бледа. Колкото по-ярка е, толкова по-ясно осветлява всичко и толкова по-ясно разкрива същността на нещата. Колкото по-бледа е, толкова по-неясни са нещата. Колкото по-ярка става тази енергия у човека в процеса на живота му, толкова по-ясно той вижда света и живота като цяло. Колкото по-ясно вижда същността на всичко, толкова по-малко умът започва да функционира. Там където има неясно виждане умът трябва да компенсира чрез вярвания, разбиране и интелектуални изводи. Колкото по-ясно се разкриват нещата от яркото съзнание, толкова по-ненужен става умът, защото докато нещата са неясни, умът запълва чертите които не се разкриват със собствените си мнения и създава илюзията, че нещото реално е такова. Но нещото може да се разкрие в своята реалност не когато същността му е допълнена от ума, а когато върху него блесне по-ярка светлина. Когато съзнанието е достатъчно ярко, че да озари всичко към което е насочено, мисленето става ненужно, няма нужда да допълва нищо, защото всичко се разкрива ясно. Медитацията е състояние, което идва от самосебе си у човека когато животът в него е станал съзнателен. Колкото по-съзнателен е човек, толкова по-медитативен е. Когато животът в човека стане изцяло съзнателен медитацията е единственото състояние в което може да бъде. Такъв човек обикновено напуска света съзнателно, без да нарани тялото, което за обикновения човек в който все още цари несъзнанието и умът компенсира за всичко, изглежда самоубийство. В някои случаи човекът може да остане активен в света, но неговата активност е толкова съзнателна, че във всяка негова дума и всяко негово действие се разкрива "Бог", ако човек е достатъчно прозорлив, за да види. Примери за такива хора са Буда, Лао Дзъ, Джуандзъ, Иисус Христос, Георги Гурджиев, Джиду Кришнамурти, Ошо, Садхгуру, Линдзъ, Хакуин Екаку, Махавира, Шанкара, Доген. От гледна точка на ума това са хора, но екзистенциално те са Нищо. Само нищото може да бъде всичко, защото нещото е вече конкретизирано и ограничено. Буда може да се смее, да се шегува, да танцува, да слуша, да оре нива, да цепи дърва, да пее, да прави секс, дори да бъде войник, но нищо от тези неща няма да бъдат Буда, а само негово проявление. Да си Нищо е да бъдеш каквото животът ти определи без да си зависим от ролята си. Колкото по-несъзнателен е човек, толкова повече умът трябва да компенсира за липсата на ясно виждане. Животът в мрак е непоносим и за това умът проектира своя реалност върху него. Веднъж проектирал тази своя изкуствена реалност, всеки един проблясък на съзнание разрушава илюзиите му и разкрива истината в мрака. Думата "гуру" означава "човек, който осветява мрака". Гуруто е светлина, която разбива илюзиите на ума. Гуруто е човек, който в Индия често оприличават със смъртта, защото той убива егото, разрушава целия свят на ума, която приема за реалност. Ако приемеш гуру в живота си, приемаш смъртта, и да станеш напълно съзнателен е да умреш тотално. Умре ли умът, губиш своята индивидуалност, загубиш ли своята индивидуалност губиш и света, защото не може да има "свят" без "някой" в него. Няма "аз", няма и "свят", няма нищо освен съзнание. Това е Нирвана. А когато физическото тяло, в което съществува напълно озарено съзнание, загине, то (самото съзнание) достига Паринирвана - раждане и смърт губят своята хватка над него. Съзнанието вече не съществува в тях, а те в него. Единствено Несъзнанието съществува в раждането и смъртта.

Автор: Васил Стоянов

Powered by Blogger.