Историята за вярващия принц и мъдрия старец

Имало едно време един принц - син на крал - на име Сикар. Той бил дълбоко вярващ християнин. Сикар имал поданик на име Клий, на когото била възложена задачата да се грижи за него още от ранна възраст. Въпреки че отношенията им били принц-поданик, те били най-добри приятели.
Когато Сикар навлязъл в юношеска възраст, баща му - кралят - решил да го подготви за бъдещата му роля като наследник на трона. Затова го назначил за главнокомандващ на част от армията си в битка за завладяването на малък град със слаба войска.

Дори и Сикар да не се справел добре като командир, войската, която му била дадена, значително превъзхождала противниковата по брой и умения, така че загуба била почти невъзможна. Истинската цел на краля била да покаже на сина си какво представлява войната.

Когато принцът пристигнал на бойното поле и за първи път видял погледите на войниците - готови безмилостно да убиват - той бил потресен и уплашен. Страхът го парализирал и той забравил задълженията си като командир.

Макар битката да била спечелена, цената на победата се оказала твърде висока - Клий загинал, докато се опитвал да предпази уплашения принц от стрела.

След загубата на най-добрия си приятел Сикар изпаднал в дълбока депресия. Напуснал царството и тръгнал накъдето му видят очите.

След дни на безцелно скитане той срещнал старец, седнал върху голям камък, заобиколен от останки на отдавна загинали войници. Сикар се приближил и го попитал какво прави. Старецът го погледнал за миг, но не отговорил.


Принцът се ядосал и повторил въпроса:

- Какво правиш тук, посред нищото, заобиколен от мъртви хора? Не знаеш ли, че това е богохулство?

Старецът спокойно отвърнал:

- Отдавам се на любовта.

Сикар се прекръстил и се помолил Бог да прости на невежия старец.

- Наричаш това любов? Сред мъртъвци, които дори не са погребани както трябва? Това не е Божията любов, а любовта на Сатаната! - възкликнал той.

Старецът попитал:

- Кажи ми тогава - какво е любовта?

Сикар му разказал за Клий - как е дал живота си, за да го спаси - и завършил:

- Ето това е Божията любов, проявена в човека!

Старецът се засмял тихо:

- Това ли според теб е любов? Не. Това е избор. Това е предпочитание. Това е… дискриминация.

Сикар се вбесил:

- Как смееш да говориш така? Ти наистина си слуга на Сатаната!

Старецът въздъхнал:

- Докато човек е жив, той не може да бъде олицетворение на любовта. Когато обича един, той неизбежно изключва останалите. Твоят приятел е избрал теб пред всички други. Това ли е съвършената любов - любов към малцина и безразличие към мнозина?

Сикар се замислил. В думите на стареца имало истина. Той го попитал:

- Тогава какво е любовта?


Старецът посочил един от скелетите:

- Това е любовта.

Объркан, Сикар попитал:

- Какво имаш предвид?

Старецът обяснил:

- Докато човек живее, той е разкъсван от противоположности. Ако не обича никого - страда. Ако обича някого - изключва другите. А съвършената любов е любов към всичко. Но това означава да обичаш и болката, и страданието, и онези, които ти мислят зло.

Той посочил скелетите около себе си:

- Те не избират. Дъждът ги мокри, слънцето ги грее, животните се хранят от тях - и те не се съпротивляват. Те приемат всичко еднакво. Това е любов.

След кратка пауза добавил:

- Усещаш ли вятъра? Това е любов. Усещаш ли земята под краката си? Това е любов. Виждаш ли реката? Това е любов. Природата обича всичко еднакво и не страда от това. Който стане като нея, ще преминава през живота с лекота.

Сикар се замислил дълбоко:

- Защо живеем в свят, в който любовта изглежда недостижима, въпреки че е навсякъде около нас? Защо я няма в сърцата ни? Нашият Отец ни е изгонил от Рая - мястото, където любовта се ражда - заради нашия грях.

Изпълнен с гняв към Бог, Сикар се върнал в царството си. Той се заклел, че когато наследи трона, ще превърне Земята в олицетворение на любовта - в Рай, по-прекрасен дори от този на своя Бог.

Автор: Васил Стоянов