Теорията за холографските мозък и вселена

Човекът притежава пет сетива (вкус, мирис, допир, зрение и слух) и може би едно допълнително шесто, отговорно за възстановяването на образи в ума, както и за тяхната манипулация (въображение). Всяко едно от петте сетива възприема информация от външния свят под формата на различни вибрационни честоти. Над 80% от информацията, която приемаме от външния свят, идва във визуална форма. Възприетите от очите образи отключват в нас различни реакции, мисловни дейности и спомени. Според традиционната наука всяка отделна част от мозъка отговаря за определена функция. Хипокампусът в лимбичната система например, съхранява краткотрайната памет, амигдалата контролира голяма част от нашите емоции на базата на визуалната информация постъпила в мозъка, инстинктивният мозък отговаря за инстинктите ни, за примитивното поведение "бягай или се бий", както и за всички автоматични процеси в тялото ни като храносмилателна система, кръвообращение, хомеостаза и др., неокортексът пък преработва нашите мисли в символи (думи), така че да могат да бъдат външно изразени или съхранени в разбираем за нас модел.

ЗРЕНИЕ - НАЙ-ИНФОРМАТИВНОТО СЕТИВО

До мозъка достигат около 400 трилиона бита информация всяка секунда от всички сетива взети заедно. Той обаче е способен да преработи едва 2000 бита, тъй като настъпването на информацията в мозъка се случва с по-голяма скорост, отколкото скоростта, с която той е способен да я преработва. Тъй като 80% от информацията, която достига до мозъка, е от зрението, то изглежда логично да обърнем повече внимание на него. Ретината на очите ни съдържа два вида фоторецепторни клетки - "пръчици" и "колбички". Колбичните фоторецепторни клетки отговорят за възприемането на цвета.

Когато погледнем към даден обект, ние всъщност не виждаме самия обект, а светлината, която той отразява. Светлината, изградена от фотони, се сблъсква с фоторецепторните клетки, което довежда до задействането на химически процеси, които от своя страна създават електрически сигнали чрез процес наречен "трансдукция". Тези сигнали стигат до задната част на мозъка, наречена "Оптичен Лоб", която ги препраща към визуалния кортекс за превод в образи. Но как точно мозъкът успява да преработи информацията от електрическите сигнали?

СВЕТЛИНА И ХОЛОГРАМА

За да открием отговора, трябва да разберем как се създава холограма. А за да разберем как се създава холограма, трябва да знаем какво представлява "цвят". Цветът е различната дължина на вълната на светлината, или с други думи - различна честота на трептене на фотоните, които я изграждат. В слънчевата светлина се съдържат всичките 7 основи цвята - червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго и виолетово, както и тези, които очите ни не долавят.

Холограмата представлява 3D изображение на даден обект, тоест образ без солидност или каквито и да било други физически качества достъпни за останалите ни сетива. За създаването на холограма се използва следния метод:

- Лазер с определена честота на светлината (например зелено) се изстрелва. Светлината от лазера преминава през полупокрито огледало, което разделя лъча на две. Двете части от лъча преминават през дифюзер, който ги разпръсква. Едната част след това преминава през обекта (обективен лъч), на който искаме да създадем холограма и приключва пътешествието си върху холографска плака (диск за запаметяване на холограми). Другата част от лъча, преминала през дифюзера (референтен лъч), е отразена от огледало, което също я пренасочва към плаката. Когато обективният лъч се срещне с референтния лъч върху холографската плака, се създава "интерференционен модел", който се запечатва в нея.

За да се получи интерференционен модел, трябва да се срещнат две вълни. Ако честотата на двете вълни е идентична, тогава те са в кохерентност. По този начин информацията се запазва перфектно. Представете си, че мятате два камъка, еднакви по тежест и форма, по едно и също време във вода. Вълните, които се образуват от камъните, се сблъскват и точно в този момент замразявате водата, така ще получите изображение, в което срещата на вълните от двата камъка са образували кохерентен интерференционен модел. Тъй като в случая с холограмата светлината, която се отразява от обекта, се среща върху холографската плака със светлината от същия лазер, това означава, че и двете честоти на светлината са идентични, създавайки кохерентност и перфектно запаметяване на модела на обекта върху плаката.

След като сме извършили този процес, единственото, което трябва да направим, за да възстановим образа от холографската плака е да я облъчим със същата честота на светлината използвана при нейното създаване. Уникалните качества на холограмите са това, че са непространствени – върху една плака могат да се запаметяват множество различни холограмни изображения. Също така, ако холографската плака се счупи, всяко едно от парчетата ще възстанови целия образ на холограмата, но с по-неясни детайли, а не само част от нея.

ТЕОРИЯТА НА ДЕЙВИД БОМ

Един експеримент в сферата на квантовата физика ни показва, че между субатомните частици съществува мистериозна връзка, която пренебрегва познатите закони на класическата физика. Експериментът представлява разделянето на две обвързани частици на стотици километри разстояние една от друга. След което се прави промяна в едната частица, а другата реагира мигновено на тази промяна. Това, което прави този експеримент умопомрачителен е фактът, че реакцията на втората частица към промяната на първата, е с по-голяма скорост от скоростта на светлината. И то не с малко по-голяма. Без значение на какво разстояние се намират двете частици, дори и в различни галактики на милиони светлинни години една от друга, реакцията отново ще се прояви мигновено! Единственият начин тази комуникация между двете частици да бъде възможна е, ако приемем, че те самите съществуват в една точка на времето и пространството, тоест като едно неделимо цяло. Друг експеримент в квантовата механика ни показва, че субатомните частици не съществуват като такива в основата си, а съществуват само като информация, като вероятности. Тези две открития, когато бъдат обединени, означава, че това фундаментално ниво, на което частиците са свързани помежду си, за да е възможна мигновената комуникация, е точно това ниво в което те съществуват като информация. Това ниво на съществуване Бом нарича „имплицитен порядък“ - скрит. От този имплицитен порядък произлиза нашият свят на материята и обектите наречен „експлицитен порядък“ - открит. Според Бом, за да можем да наречем нещо „реално“ то трябва да съществува независимо дали ние знаем за него или не. Следователно нашата реалност не може да бъде наречена „реална“, защото светът около нас съществува само и единствено, когато информацията за него от имплицитния порядък навлезе в нашето съзнание и мозъкът ни декодира тази информация, превръщайки я в обектите около нас, заедно със сетивните ни възприятия за тях. С други думи, нашият свят съществува само, когато ние разбираме за него. За разлика от експлицитното ниво, инмплицитното съществува независимо дали човешкият мозък присъства или не. От този начин на мислене, Бом стига до извода, че имплицитният порядък е истинската реалност, където всичко е всичко, тъй като всичко съществува в една точка на време-пространството, а експлицитният порядък е разгъването на тази точка, създавайки илюзията, че атомите, и обектите, които те създават, са отделни индивидуални обекти. Поради тази причина можем да гледаме на имплицитния порядък като на холографска плака, която съдържа холограмата на познатата за нас реалност, която Бом нарича експлицитен порядък. Ако това е така, то тогава всяко едно парче от самата холограма съдържа целия филм, но с по-малко детайли. Тоест, дори един атом съдържа в себе си цялата Вселена. А мозъкът, като възможно най-сложното устроено нещо във Вселената, съдържа цялото в себе си с доста повече детайли.

ХОЛОГРАФСКИЯТ МОЗЪК

Около средата на 20 век, Карл Прибрам създава теорията, че човешкият мозък работи на холографски принцип. Прибрам, заедно с Карл Лешли, правят дисекция на множество маймуни и плъхове в търсене на това къде се съдържат дълготрайните спомени в мозъка. Изненадани, установяват, че спомените действат на принципа на холограмите. Не съществува точно определена част от мозъка, която да съхранява спомените ни. Независимо коя част е физически увредена, или премахната, спомените винаги се запазват, но с по-малко подробности, точно както при счупването на холографската плака - ако липсва част от нея това няма да засегне целия образ, а ще наруши неговите детайли. Тъй като работата на Прибрам се случва по времето, по което Дейвид Бом създава своята теория за холографската вселена, той установява, че мозъкът наистина може би е една малка част от една по-голяма холограма – Вселената. Така, както едно парче от холографската плака представлява малка част от нея, съдържаща всички детайли, така и нашият мозък, макар и само част от Вселената, съдържа цялото в себе си, но с по-неизразени детайли.

Тъй като мозъкът представлява малка част от холографската вселена, то той вече притежава налична цялата информация за всичко в нея. Една хипотеза базирана на тази теория гласи, че може би, когато наблюдаваме даден обект, отразената от него светлина действа като референтен лъч, който облъчва холографския мозък съдържащ всичко съществуващо във Вселената. Така, както референтният лъч възстановява запаметените изображения от холографската плака, така и отразената светлина от обектите около нас възстановяват самото изображение за тях от нашия мозък. Мозъкът също така действа чрез електрически импулси. С други думи, различните електрически импулси в него създават различни възприятия. Различните му части пресъздават различните миризми, вкусове, усещания, звуци и изображения. Когато наблюдаваме непознат за нас обект мозъкът създава връзки между невроните си, които когато бъдат стимулирани отново могат да възстановят интерференционния модел и следователно да пресъздаде изображението на даден обект в ума ни - това се нарича "визуална памет." 

Всяко едно от сетивата ни долавя трептенията, които обектът представлява на квантово ниво. Тези трепетния действат като „референтен лъч“. Той достига до мозъка и възстановява от него качествата свързани с обекта – неговият цвят, форма, мириз, вкус и звук. Тоест всеки обект представлява "референтен лъч", който съдържа в себе си информацията за самия него. Когато този референтен лъч се срещне с холографската плака на вселената – нашия мозък, той възстановява всичките характеристики за този обект така, както референтен лъч в лабораторията възстановява изображението от холографската плака. След като възприемем даден обект, мозъкът създава връзки между невроните си така, както двата лъча запазват изображението върху плаката. Когато искаме да върнем спомена, свързан с даден обект във въображението си ние стимулираме връзките между невроните, отговорни за неговото съхранение.

Автор: Васил Стоянов