Защо науката е непосилна, когато става дума за "съзнанието"?

Науката е инструмент, средство, чиято единствена функция в основата си е оцеляване. Всяко откритие на науката има две функции. Едната е удължаване продължителността и жизнеността на тялото и ума чрез различни методи и инструнменти, другата е наслада за ума на откривателя. Всяко научно откритие идва от любопитен ум, а всеки любопитен ум е алчен.

Не съществува амбициозен, или любопитен ум, който не е алчен, невъзможно е. Умът не може да се задоволи с незнанието, умът не може да съществува без знание. Научният ум е целенасочен, амбициозен, любопитен и всеки ум по природа е научен. Поставянето на света в рамките на интелекта го прави жив. Поставянето на живота в рамките на интелекта прави всеки ум жив. Храната на ума са мислите. Колкото по-голямо разнообразие от знание и мисли притежава, толкова по-жив е, толкова повече разбира, толкова по-добре се справя в поставянето на живота в думи. Човекът не познава нищо друго освен тялото и умът си. Откакто се помни това е всичко, което наистина притежава. Тялото и умът са с него откакто се помни и ще са с него докато умре. Знанието на ума започва да расте в момента, в който човекът е роден. Мисленето, което е периферията на живота, става център, а центърът потъва в мрак. Същността, която създава тялото и ума - енергията, която го прави, отива в несъзнанието, а мисловността поема контрол. Мисловността е базирана на логика, защото за ума логиката е тъждествена с истината. Едно плюс едно е две - това е пътят на логиката и следвайки логиката човек навигира добре в света около себе си. Логиката прави хората успешни в света, но логиката не може да ги направи щастливи, любящи, състрадателни, не може да им разкрие света на чувствата, на усещането, което е сърцето на живота. Логиката казва "Откакто съществувам, умът и тялото ми са с мен, следователно аз съм тях." Логиката не може да съществува без ум, а умът не може да съществува без тяло. Умът, приемайки логиката за източник на истина, създава идея  базирана на нея която приема за истина. Създава идеята, че човекът като цяло започва и приключва с тялото. Приема тази идея безусловно, защото логиката го казва и науката, която е базирана на логика, анализ и експерименти, го потвърждава. Науката потвърждава, че със спирането на сърцето, мозъкът угасва и мисловността изчезва. За научния ум краят на тялото и мисловността случваща се в него до момента, е краят на същността. За научния ум човекът е умът и тялото, човекът е онзи, с когото вчера е говорил, за когото е изградил определена представа в ума си.
Когато тялото умре човек губи характера си, но не и същността си. Научният ум бърка същност с характер. Характерът е продукт на мисленето, на количеството и качеството памет. Начинът, по който човек мисли е начинът, по който говори, действа и чувства. Ако мисли едно, но се въздържа, това определя как ще се чувства. Ако не се въздържа отново определя как ще се чувства. Във въздържането има агресия, в изразяването има наслада и разтоварване. Характерът наистина не съществува сам по себе си. Всеки човек мисли това, което може да мисли спрямо знанието в ума си, и говори, действа и чувства спрямо това, което мисли. Хората около него са тези, които поставят изразяването на ума му в рамки и създават  представа за "характера" му. Всеки, който казва "аз съм еди-какъв-си характер" се самокатегоризира спрямо знанието си за различни видове характери описани от представите на други хора. Но наистина нито един човек няма характер. Характерът е изобретение на интелекта с цел да постави отсрещния в рамки, защото това което е конкретно, дефинирано, е безопасно, комфортно, по-лесно е да се говори за него, да се посочи - това е основата на създаването на "стереотипи". И се стараем да убедим човека отсреща, че нашите представи за него са правилни, правим му комплименти, за да ни повярва по-лесно.

Когато тялото умре, казваме че човекът вече го няма, същността в тялото я няма, защото характерът, който възприемахме за човека до момента го няма. Няма го ума, мисловната дейност от която идва говоренето, действието, изразяването, чувстването, с който сме свикнали да комуникираме и да усещаме. За научния ум, умът на човека е неговата същност, изворът на същността е характерът. За научния ум характерът е самото съзнание на човека. Мисловността, електрическите импулси в мозъка, които създават мислите и характера - това е съзнанието. Идентифицирането на себе си с тялото и ума, с мисленето, с характера, се случва, защото те са там, откакто се помним и ще са там докато спрем да се помним. За научния ум паметта играе основна роля и не случайно е така. Паметта е източникът на характера, който човекът бърка за себе си, за своята същност. Там където паметта приключва, там където съществуването на представата за себе си приключва, там където характерът, който е еволюирал до момента, приключва, там приключва и самият той. Отвъд паметта няма нищо, няма съзнание, няма същност, защото за научния ум именно паметта е върховната реалност, отвъд нея има просто несъществуване на каквато и да била същност. Паметта започва със съществуването на тялото и ума в него, и приключва с него. Но сутрин, когато се събудим не помним сънищата си. Те са се случили и дори можем да измерим продължителността им и времевите диапазони, в които са се случили. Можем да докажем научно, че човек е сънувал макар и да не помни, че е сънувал, когато се събуди. Докато сънува сънят е там, реален е. В състояние на сънуване, човек не знае, че сънува. Това, което се случва в съня е реалност за него. Не може да разпозане, че сънува, защото умът го няма, интелектът го няма, Аз-ът го няма, характерът го няма, не може да анализира, не може да следва логиката, няма кой да мисли. В съня си съществува коренно различен "Аз", който преживява откачени неща, нелогични, несвързани, невъзможни, но въпреки това за него са безусловна реалност. Когато се събуди не може да си спомни съня, невъзможно е, защото средството, което запомня е липсвало. Интелектът му не е бил там, мисловността не е била там, характерът не е бил там, за да анализира, да премисли, да отсъди, да запамети. Когато умът липсва, случващото се е реално за съзнанието, но когато се завърне тази реалност, която е била, се губи - случилото се не е регистрирано никъде и за умът сякаш никога не се е случвало. При смъртта процесът е същият, но по-дълбок. Умът приключва, характерът изчезва, мисловността изчезва, интелектът изчезва, знанието изчезва, съзнанието продължава. За съзнанието няма разлика дали умът е там, или не е там. За съзнанието будното състояние е отново сън. Когато човек сънува умът прави каквото си поиска, създава реалности базирани на потиснатите желания на човека, създава реалност от подсъзнанието му. Когато човек е в будно състояние умът отново сънува, но контролира съня. Тялото отново е заредено с енергия и мозъкът отново може да функционира на по-високо ниво, интелектът, мисленето и характерът възкръсват. Моралите, вярванията, идеите, гледните точки, амбициите, желанията се завръщат и създават нов сън. Вечер когато тялото отново има нужда от презареждане оставя възприятието за "Аз" настрана и подсъзнанието на ума отново създава нов неконтролиран сън. Умът сам по себе си е източник на сънища. Дали ще създаде реалност от подсъзнанието си, или ще го създаде от представата си за "Аз" е без значение. Сънят си е сън и няма нищо общо с реалността. Реалността е там единствено, когато умът не е. Реалността не съществува в паметта, нито може да бъде запаметена, защото този, който може да помни трябва да изчезне, за да може реалността да се разкрие. Съзнанието е реалността, всичко се случва в него и чрез него, умът е част от него, но има тенденцията да създава сън, в който съзнанието, което е същността на човека, неговият център, се губи - отива в периферията, забравя себе си, така както човек забравя своя характер, своя Аз, докато сънува. Инструментите на науката са неспособни да разкрият същността, която е присъща на всичко. Границата на науката е откритието, че материята не може да бъде наречена материя, а енергия. Думата "енергия" в света на квантовата физика е просто термин обозначаващ нещо, което не е нещо, но се проявява като всяко нещо. Не можем да кажем нищо за природата на това не-нещо освен да го назовем "енергия" и да опишем математически начинът му на проявление, но описанието само посочва функцията, то не може да каже нищо, нито да разкрие каквото и да било за това чиито функции описва.

Ако смятате, че тази статия има стойност и може да се отрази благоприятно на хората около вас, ви насърчаваме да я споделите. По този начин ще помогнете и на нас.

Автор: Васил Стоянов

Powered by Blogger.