ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ЗЕН, ДАОИЗМА, БУДИЗМА И ИНДУИЗМА

July 29, 2021

Целта на всички азиатски духовни философии е да насочат човека към изживяване, а не към интелектуално разбиране. Това изживяване обикновено познаваме като просветление, или пробуждане. В будизма също се среща и думата "реализация", а в Китай - "сатори". В случая терминът, който решим да използваме не е важен, тъй като той не е самото нещо, което посочва.

ЗЕН

Основата на зен философията е да покаже на човека, че реалността не може да бъде поставена в рамките на интелекта. Думите, мислите и изображенията са просто символи, които използваме, за да посочваме и осмисляме реалността около нас, но те не са самата реалност. Ние превеждаме реалността с ума си, не я изживяваме. Думата вода, не е самата вода. Думата звук, не е самият звук. Според зен майсторите, хората с течение на времето създават своя лична интелектуална реалност изпълнена с мнения относно света около тях, и вярвания относно света, който е "отвъд" тях. В природата на ума е да се обвързва със своите собствени мисли. Когато кажем на някого "не мисли за маймуни", умът му ще мисли точно за това. По този начин той се обвързва със своя собствен интелектуален свят до такава степен, че го възприема за реалността. Неговата интелектуална драма е неговата Истина. Следователно, когато в будизма се казва, че човек трябва да "умре", за да бъде просветлен, се има предвид, че човек трябва да умре в своята реалност - да я изостави, за да може да бъде прероден като "буда" (пробуден). Зен е реалността, отвъд концептуалния ум. Той е пустотата, с която ще се запознаем по-подробно, когато разгледаме традиционния будизъм.


ДАОИЗЪМ

Даоизмът, за разлика от будизма, не възприема върховната реалност като пустота, а по-скоро като един неделим динамичен, постоянно променящ се процес, като вид организъм. Тази философия показва на човека, че всички неща са свързани помежду си по различни начини илюстрирани чрез символа Ин-Ян. Не може да съществува бяло без наличието на черно, тъй като бялото губи своята същност без контраст. По същия начин всеки един отделен обект в света съществува благодарение на фона на останалите обекти. Доброто съществува благодарение на злото, красивото благодарение на грозното и т.н. Ако се опиташ да премахнеш едното непременно ще загубиш и другото. Всеки един човек, или обект, е създаден и оформен от света около него, и света около него е постоянно моделиран от всеки един обект. Човекът е продукт на света около себе си - физически и психически. Тялото му е продукт на милиарди години еволюция на планетата Земя, умът му е продукт на средата, в която е израсал на същата тази планета. След което, чрез своето тяло и своя ум, човекът обработва света около себе си, спрямо своите собствени представи. Така светът моделира човека и човекът моделира света. Ако искаш да опишеш човека, трябва да опишеш и света около него. А ако искаш да опишеш света, трябва да опишеш и всичко в него. Двете вървят ръка за ръка. Нашето съзнание е самият свят около нас. Това, което наричаме "съзнание" е съвкупност от всички възприятия за заобикалящия ни свят. Когато гледаме към планината, изображението, което виждаме, отделно ли е от нас, или се случва в нас? Ние сме самото изображение. Когато докосваме нещо, усещането, което изпитваме отделно ли е от нас, или се случва в нас? Ние сме самото усещане. Всичко, което някой някога е изживял се е намирало в него самия. Всеки човек е самият свят около себе си. От тази гледна точка реалността е един процес, който просто се случва и всяко едно нещо е целият процес. Даоистите често използват водата като символ за Дао, тъй като тя тече постоянно и никога не се съпротивлява. Винаги си намира път без да използва груба сила. Даоисткият израз "най-мекото прониква дори и в най-твърдото" символизира, че така, както водата винаги намира път, така че да тече навсякъде, така и Дао е във всичко без да противопобрства на нищо. Просветленеито в тази философия се крие в това да се превърнеш в Дао. Да бъдеш процеса, а не отделното явление в него. Когато се просветлиш спираш да плаваш срещу течението на Дао, а да се движиш с него. Не се опитваш да контролираш света около себе си, а се движиш заедно с него.

БУДИЗЪМ

В основата на будизма стои осъзнаването на страданието. Будизмът прави разлика между болка и страдание. Болката е по-скоро присъща на тялото, което е обречено на старост, болест и смърт, но страданието е по избор. Коренът на страданието е желанието, а желанието се корени в ума. То се поражда, когато умът се привърже към някоя своя собствена мисъл/идея/вярване/предразсъдък. Следователно просветлението от перспектива на будизма се корени в ума свободен от обвързвания. Постигането на такъв ум се случва, когато осъзнае, че няма нищо трайно в света на явленията (мая). Всичко се променя, нищо не остава постоянно. Дори този, който си бил вчера не е същият "Ти", който си днес. Във всеки един момент ние умираме и се раждаме наново. Обикновеният ум се опитва да се противопоставя на тази постоянна промяна, като се опитва да спре живота, да създаде нещо вечно, в което да намери убежище. Умът, управляван от тялото, което единствено се стреми да оцелее, се опитва да намери сигурност, а сигурността съществува само в един вечен свят, в една реалност, която никога не се променя. Но в реалността, в която се намираме, нищо не е вечно, следователно всеки опит да намерим сигурност в нещо, или някого, е безмислен, а всяка представа, че сме я открили е илюзия. Когато умът намери временно убежище в дадена религия, партньор, работа, семейство, общество и т.н., той се привързва към него, а това прави страданието неизбежно. Но в момента, в който умът приеме истината, че всичко се променя, за него става безмислено да се обвързва с каквото и да било, и да се опитва да постига каквото и да било. Когато това се случи, единственото което му остава е да живее в настоящето, абстрахиран от миналото и бъдещето. Необвързаният ум е свободен, защото не е ограничен към дадена идея, или желание. Настъпва спокойствие, защото няма какво да бъде постигано и какво да бъде губено, няма болка, няма тъга, няма страдание. Според будизмa умът на просветления е като огледало - винаги отразява, но никога не задържа. Или с други думи, да си Буда не означава да не чувстваш и да не мислиш, а да осъзнаваш, че всички тези неща са нетрайни и следователно ги изпитваш, но не се привързваш. Наслаждавай се на приятния момент, но не го носи със себе си, когато вече е отминал. Изпитай болката в тежки моменти, но не я носи със себе си, когато вече са отминали. Ученията на Буда също така твърдят, че всички неща за "пусти" сами по себе си. Интелектът придава смисъл и значение на явленията и обектите, но всички тези идеи са илюзия, а не реалност. Така, както интелектът не съзнава пустотата и създава отделни концепции относно явленията и обектите, така и самият материален свят е илюзия създадена от сетивата на тялото, което е непригодено за докосването на пустотата. Според будизма тя (пустотата) е нещо отвъд рамките на интелекта и рамките на тялото. Нищо не може да бъде казано за нея, и нищо не може да съзрее нейната същност, тъй като тя е същността на всичко останало. Пустотата е всичко и всеки. Поради тази причина всичко, което попада в рамките на сетивното и интелектуалното възприятие, е илюзия. Нищо не е реално, но въпреки това съществува. Когато се събудим в съня си и разберем, че сънуваме ние осъзнаваме, че случващото се не е реално, но все пак сънят съществува. Същото важи и за материалния свят.


ИНДУИЗЪМ

В индуизма често се среща изразът "тат твам аси", което означава "ти си то." Този израз обхваща сърцевината на тази "религиофилософия." Светът от тази гледна точка се възприема като една огромна сцена, на която Брахман (върховната реалност) проявява себе си като всеки един от нас. И не само като "всеки един от нас", но и като всеки един минерал, насеокомо или животно. Като всяко едно растение, всяка една галактика, звезда, планета, луна, астероид, комета и т.н. Това, което индусите наричат "То" е друг термин за "Брахман", но дори и тези думи са само сочещ пръст, но не и самото нещо, което е посочвано. Най-голямата грешка, която човек може да направи според будизма и индуизма, когато е тръгнал по духовен път, е да обърка пръста с обекта, който сочи. Тоест, когато използваме думата "Брахман", израза "тат твам аси", или един от многото други термини за върховната реалност, не бива да изпадаме в капана на придаването на интелектуални значения и изображения на самите термини. На запад думата "Бог" например се асоциира с определено изображение, или идея, в ума на всеки християнин. За едни "Бог" е любов, за други е милосърдие, за трети е интелигентен създател, за четвърти е съдител на човешките дела, за пети е всемогъща сила. За индуизма обаче е нещо, което не може да се опише и следователно всеки, който каже, че разбира, знае, виждал е, или познава "Брахман", значи със сигурност не го познава. Но тези, които знаят, че не го познават, го познават. Тоест тук "Брахман" е аналогичен на "пустотата" в будизма, която не може да се опознае с интелекта или тялото, той е отвъд тях.

ВРЪЗКАТА

Това, което обединява всички тези източни религиофилософии е недифинируемото единство. В даоизма то е един неделим организъм, който просто се случва спонтанно, без начало и без край. В будизма единността зад илюзията на материалния свят се познава като "пустотата", или като "зен". В индуизма е Брахман. Когато осъзнаеш, че дуалността (аз и другите или аз и света) е илюзия, то да се опитваш да извлечеш каквото и да било от живота е като да се опитваш да захапеш собствените си зъби. А пък да търсиш "пустотата, зен, брахман, атман, дао" - своята истинска същност, е абсолютно същото, тъй като ти вече си То. Да търсиш себе си е като да търсиш къде e тялото ти. То е точно тук, където си. В момента, в който започнеш да търсиш означава, че си започнал интелектулната игра, която разделя "Теб" на части - фрагментираш се на това това, което търси и това, което е търсено. Просветлението не се състои в търсене, а в реализация, в осъзнаване, в събуждане в съня на живота. Когато човек осъзнае толкова дълбоко факта, че не е нещо отделно от света и явленията в него, желанията му за постигане, или контролиране, се изпаряват. Когато не очакваш нищо и виждаш всичко като просто случващо се, то осъзнаваш, че всичко се случва така, както трябва да се случи, защото идеята, че нещата не се случват така, както трябва, идва само когато умът се опитва да контролира процеса на живота. В това състояние на съзнание, човек се отпуска напълно и изцяло в обятията на живота. Да си отпуснат означава да приветстваш всичко като такова, каквото е - без борба. Да плаваш по течението на живота. Тъга, болка, щастие, страх, гняв, ревност, омраза, любов, приятни и неприятни миризми, усещания, вкусове, звуци - всичко е добре дошло. Означава да не се опитваш да поставяш света в своите собствени представи какво представлява той. Оставяш живота да се случва от самосебе си, не очакваш нищо конкретно. Когато не очакваш нищо, то всичко е благословия, всичко е красиво и съвършено. Всеки един лек полъх, всеки един звук, всяка една миризма, усещане, форма или цвят, всичко поражда чувство за щастие, почит и благодарност в теб, всичко се превръща в неочакван подарък от живота. Когато опознаеш себе си, когато достигнеш до факта, че ти си То, животът в материалния свят започва да изглежда като една голяма шега, която не бива да приемаш прекалено насериозно, защото ако го направиш, забравяш, че ти не си ролята, която играеш, а актьора зад нея. Страхът изчезва, притесненията изчезват, страданието приключва, защото тези неща са изгубили своя източник - интелектуалния свят, който до момента умът е възприемал за Истината, светът, в който цари дуалността, желанията, амбициите, завистта, омразата, агресията. Това прозрение за красотата на живота често се открива в хората, които знаят, че им остава малко време. Изведнъж всяко едно нещо, колкото и малко да е то, е източник на невероятна красота и щастие, защото просто се наслаждават на момента, в който животът тече. Не се опитват да променят случващото се в този момент, не го категоризират, а просто го оставят да навлезе в съзнанието им. Причината поради която обикновено не достигаме това състояние в нас самите, е фактът, че сме прекалено заети да тъгуваме за миналото, или да си въобразяваме бъдещето. Живеем в нашия интелектуален свят. Но нито миналото, нито бъдещето, колкото и да се опитва умът да ги направи реални, не могат да придобият тази интензивност като случващия се живот в настоящия момент.

Автор: Васил Стоянов

Powered by Blogger.