Начало НАУКА Кой съм аз? Невробиологията на съзнанието, мозъка и човешката идентичност

Кой съм аз? Невробиологията на съзнанието, мозъка и човешката идентичност

Read
July 09, 2021

Въведение: Какво всъщност е „Аз“-ът?


Изучаването на човешкия мозък може би не е по-различно от изучаването на това, което възприемаме като „себе си“, но от невробиологична перспектива. Дефиницията за „Аз“, на пръв поглед изглежда мътна, тъй като нищо, което назовем, не може да бъде наречено „Аз“. Когато изпитваме емоция, казваме „Аз изпитвам“. Когато говорим, казваме „Аз говоря“. Винаги съществува в ума ни някакъв „Аз“, който е отделен от самите действия, емоции и мисли, или поне имаме такова усещане. Великите древни йогини на Изток са успели да обяснят философски, че това, което наричаме „Аз“, не е по-различно от самото действие, което той извършва. Менталното отделяне на Аз-а от действието, емоцията, мисълта или реакцията е илюзорна игра на ума. Науката днес ни хвърля ярка светлина, която ни разкрива ясно защо това е така, както и какви изводи трябва да бъдат направени.


Най-сложният механизъм: Как работи човешкият мозък


Човешкият мозък е изграден от около 85 милиарда нервни клетки (неврони). Всяка една от тях има капацитета да изгради около 10 000 разклонения, с които да се свърже към други неврони. Връзките между нервните клетки се наричат синапси, а по тях текат електрохимичните сигнали, чрез които те комуникират. С други думи, човешкият мозък може да създаде повече от един квадрилион синаптични връзки.

Когато упражняваме ново умение, многократното повторение не създава „мускулна памет“, тъй като паметта не е в мускулите. Всеки вид действие създава пътища за комуникация между определени неврони в различни дялове на мозъка ни. Колкото повече повтаряме това действие, толкова по-силни стават тези пътища. По този начин се изграждат многобройни мрежи от връзки между определени неврони. Всяка една мрежа отговаря за даден аспект от нас самите. Всъщност, синаптичните мрежи до голяма степен сме ние самите.

В момента, в който връзките на дадена мрежа станат достатъчно силни, функцията, за която тя отговаря, пада под нивото на съзнателността. Когато изпълняваме нещо на автопилот, изпълнението му се случва много по-бързо, прецизно и ефективно, отколкото когато го правим съзнателно. Многобройни експерименти в сферата на невробиологията са доказали, че професионалните атлети например извършват голяма част от движенията на тялото си несъзнателно, което им дава възможността да прескочат съзнателната мисловна дейност, която изисква повече време, и това им позволява бърза адаптация и реакция в играта.


Това е добър трик на мозъка, чрез който той се научава да изпълнява множество неща едновременно. За едно бебе е трудно да ходи, да тича, да скача и да изгради телесна координация, но впоследствие в неговия мозък се създават синаптични мрежи, които в даден момент стават толкова силни, че на него не му се налага да полага съзнателните усилия, които е полагал преди. То започва да извършва правилните движения с краката и ръцете си, така че да запазва баланс, без да се налага да мисли за тях. Това му дава способността да фокусира вниманието си към усвояването на нови умения, като например правилното държане на прибори, което впоследствие също започва да се извършва несъзнателно.

По този начин мозъкът постоянно се самоусъвършенства. Синаптичните връзки, които не се използват за дълъг период от време, започват да се разпадат, което води до забравяне. Разпадането на едни синаптични връзки дава възможност за създаването на нови такива, като премахва товара от невроните.

Зрелият човек обикновено не си дава сметка колко милиони процеси протичат всяка секунда в мозъка му, само за да си повдигне ръката. Съществуват компютърни процесори, чийто брой транзистори се доближава или дори надминава броя на невроните в мозъка. Всеки един транзистор може да изпраща сигнали 10 милиона пъти по-бързо, отколкото един неврон. И въпреки това, дори и най-мощният компютър е безумно далеч от възможността да извършва толкова процеси, колкото мозъкът за всяка секунда. Това се дължи на факта, че мозъкът има умопомрачителен брой връзки между своите неврони, което му дава способността да извършва много процеси едновременно, докато дигиталният процесор не може да извършва повече от един процес в даден момент, тъй като функционира последователно.

Човешкият мозък не превъзхожда дигиталните компютри само с това, но и с невероятната си ефикасност. Той използва около 20 вата енергия, за да функционира, докато един компютър използва около 400 000 на час.

Вътрешен конфликт: Как мозъкът взима решения


Мозъкът създава невронни мрежи, които с многократното повтаряне падат под нивото на съзнанието. Голяма част от тези мрежи са свързани с нашите ментални реакции. Когато например видите любимата си висококалорична храна, една от невронните ви мрежи може да ви каже „хапни си“. Друга невронна мрежа също може да бъде стимулирана и да ви каже „не се поддавай на изкушението, на диета си“.


С други думи, мозъкът на възрастния човек вече е създал множество мрежи, които могат да бъдат стимулирани едновременно от едно и също нещо и това да създаде чувството за вътрешен конфликт. Мрежата, която победи останалите, е тази, която диктува реакцията и решението.

Това, което определя коя невронна мрежа ще надвие активността на останалите в дадена ситуация, е интензивността, която нанася върху емоционалния дял от мозъка. Един от експериментите, които ясно показват как работи човешкият мозък в това отношение, са две мисловни задачи.

При първата задача от човека се изисква да си представи, че наблюдава влак, който пътува по релсите към четирима души, които не го забелязват, и смъртта им е неизбежна, освен ако той не дръпне ръчка, стояща до него, която да отклони влака към други релси, на които има само един човек. Смъртта и в двата случая е неизбежна - или ще умре един, или четирима. Над 90% от хората с лекота взимат решението, че ще дръпнат ръчката, тъй като е по-добре да умре един човек, отколкото четири.

След това експериментаторите карат човека да си представи, че отново наблюдава влака да се движи по релсите, на които стоят четирима души, които не го виждат, но този път той се намира на кула до релсите. На тази кула пред него има друг човек, чиято тежест е точно толкова, колкото да спре влака, ако го бутне на релсите. В този момент процентът на хората, които избират да бутнат човека, драстично намалява, макар и в основата си задачата да е същата - или ще убиеш един, или четирима.

Когато на човека се постави първата задача, мозъкът я приема просто като логическа задача и затова става лесно да се вземе по-адекватното решение. Но когато се изправи пред втората задача, мозъкът му не я възприема просто като задача, защото в нея от човека се изисква да участва директно, физически, лично. Това активира не само дяловете в мозъка, свързани с логиката, но и тези, свързани с емоцията.

Следователно, когато имаме вътрешен конфликт, обикновено печели тази синаптична мрежа, която превземе по-силно емоционалния дял. Поради тази причина често се случва човек да има нереална преценка за това как ще постъпи в определени ситуации, тъй като когато той размишлява над тях, емоционалният аспект не е включен в решенията му. Но когато ситуацията настъпи и той трябва да действа физически в нея, мозъкът активира и емоционалния си аспект, променяйки решението си.

В редки случаи, когато емоционалният дял на мозъка е увреден, човек е неспособен да вземе решение. Решителността става нещо изключително сложно, тъй като рационалният ум постоянно прескача от една възможност на друга, но поради липса на емоцията, която да вземе окончателното решение, то понякога става невъзможно.


Свободна воля и единност: Връзката между мозъка и света


Светът около човека оформя неговия мозък - неговите умения, неговите вярвания, неговите мнения, неговите ценности, а те от своя страна определят неговите реакции обратно към света, които променят света. Спрямо традицията, в която човек е израснал, мозъкът се превръща в набор от определени реакции, като например желанието за слава, тъй като тя се е ценяла повече от всичко в света около него.

Реакцията на мозъка към това обуславяне е да търси начин да я добие, и чрез старанието си да го направи, той променя света, което от своя страна променя обратно него и следващите поколения. Човекът, или мозъкът, не е нещо отделно от света. Светът и мозъкът са една и съща динамична, постоянно променяща се реалност.

Социалният мозък: Защо виждаме истории навсякъде


Хората сме устроени да бъдем високосоциални същества. Фактът, че можем да гледаме филми, в които героите са влакчета, зайчета, детски играчки и самолети, и да ги приемаме сякаш те също като нас страдат, живеят и гонят цели, ни намеква, че мозъкът е социален.

През 1994 г. е създаден кратък филм от психолозите Фриц Хайдер и Мариане Зимел. Две елементарни фигури - триъгълник и окръжност - се събират и започват да се въртят една около друга. След малко на сцената се появява друг, по-голям триъгълник. Той започва да бута и блъска по-малкия. Окръжността бавно се измъква, влиза в една правоъгълна кутия и я затваря след себе си; междувременно големият триъгълник прогонва по-малкия.

После големият триъгълник застава заплашително пред вратата на правоъгълника, в който се е скрила окръжността. Разбива я и я подгонва, а окръжността трескаво търси други изходи, за да избяга. Тъкмо когато положението изглежда най-отчайващо, малкият триъгълник се завръща. Той отваря вратата и окръжността се втурва към него. Заедно двамата затварят вратата на кутията след себе си, хващайки големия триъгълник в капан.

Останал затворен, големият триъгълник започва да се блъска яростно в стените. Отвън малкият триъгълник и окръжността започват да се въртят един около друг. Когато хората гледали този кратък филм и трябвало да опишат какво са видели, те описвали любовна история, битка, преследване и победа.

Този експеримент е имал за цел да покаже с каква лекота мозъците ни виждат социален умисъл навсякъде около себе си. До очите ни достигат движещи се фигури, но ние възприемаме смисъл, мотиви и емоции - всичко това под формата на социален разказ. Мозъкът не може да вижда и да не приписва истории спрямо своето собствено обуславяне, спрямо своето собствено програмиране от света около себе си.

Тази негова черта е основата на всички измислени истории относно звездите, небето, дърветата и природата като цяло. Имайки предвид, че е важно за оцеляването на индивида той да може да прави бързи съждения относно това кой е враг, кой е приятел, кое е полезно и кое е вредно, склонността на мозъка да бъде социален изглежда напълно нормална.

Бебешкият мозък също е социален, което ни разкрива, че социалността на човешкия мозък не е продукт на житейския опит, а е качество, вкоренено дълбоко в гените му. Експеримент с бебета, ненавършили година, включвал гледането на куклен театър, в който едно мече играело ролята на злодея, а друго било героят. След театъра експериментаторите поднесли и двете мечета на бебетата, а те се протегнали да докоснат „героя“.

Този механизъм на мозъка, чрез който той търси смисъл във всичко, е изключително важен и за адекватната комуникация между хората. Сетивата ни долавят невербалните сигнали от тялото на отсрещния, а мозъкът им придава смисъл. Без тази способност не бихме били способни да доловим сарказма или иронията например. Не бихме били способни да разберем кога срещу нас стои някой ядосан, щастлив или тъжен.

Макар и обикновено да не си давате сметка, мозъкът преработва изключително много информация под нивото на вашето съзнание, което прави комуникацията ви с останалите много по-лесна.


Емпатия: Как мозъкът ни кара да чувстваме чуждата болка


В мозъка не съществува точно една определена област, където се обработва болката. Събитието активира няколко различни мозъчни области, които действат съгласувано. Тази мрежа се нарича матрица на болката.

Когато гледате някой да изпитва болка, тази матрица се активира, което предизвиква болка и във вас. Ако болката, която наблюдавате, е физическа, матрицата не се активира по начин, който ви носи усещане за физическа болка, но изпитвате емоционалния ѝ аспект. Това е основата на емпатията.

Да имаш емпатия към другите буквално означава да изпитваш тяхната болка. Тази способност на мозъка отново съществува с цел да направи оцеляването по-лесно. Когато имате механизъм, с който можете да „влезете в обувките“ на другия, много по-лесно може да предвидите какво ще направи той в следващия момент, тъй като, както установихме, емоционалният аспект играе основна роля във взимането на решения.

Кой съм аз? Невробиологичният отговор


Невробиологията разказва една особена история относно Аз-а. Тя ни разказва, че той представлява набор от милиони сложни невронни мрежи, които реагират на света около себе си във всеки един момент. Тя разказва историята на стрелкащи се електрически импулси по фина материя, което създава реалността, решенията, емоциите и възприятието като цяло.

Tags :
Powered by Blogger.