ИСТИНАТА - ИЗТОЧНИКЪТ НА КРАСОТАТА, ДОБРОТО И ВЕЧНОТО

July 12, 2019

Кой би могъл да отрече факта, че това, което е неизменимо е по-истинско от това, което подлежи на промяна? За да бъде нещо истина, то трябва да бъде константно, вечно и непроменливо в своята природа. Всеки обект подлежащ на промени в своята природа означава, че е неконстантен, изменим и следователно временен.

Музиката например, сама по себе си е истина, защото независимо дали ще има обект чрез, който тя да бъде проявена или не, тя остава вечно съществуваща. Тя е компилация от звуци, тя е потенциал вроден в живота и човекът е този, който избира дали да се възползва от този потенциал или не, но независимо от неговия избор тя съществува вечно. Следователно в случая на арфата, музиката която тя създава е вечното и истинското, докато самата арфа (обектът) е променливото и лишена от истина, тъй като арфата е материален, и следователно временен обект. Ако нямаше музика нямаше да има и арфа. Тоест защото има истина, за това има и форма изразяваща тази истина. 


ЛЪЖА И ИСТИНА

Това което не е истина наричаме "лъжа", но лъжата е просто маскирането на истината, тъй като лъжа не би могла да съществува, ако няма истина която да прикрие. Може ли човек да създаде истина от лъжа? Ако човек излъже, че е създал слънцето, ще може ли след това от тази лъжа да се сътвори истина? - Не. Но ако човек каже истината, ще може ли от тази истина да се създаде лъжа? - Да. Следователно истината винаги предхожда лъжата. Имайки това в предвид, то тогава лъжата намира своя източник в истината, и тъй като продуктът никога не може да съдържа повече битие от източника си, то тогава лъжата никога не може да бъде великолепна колкото истината. Следователно лъжата е сянката, а истината е реалността, така както холограмата на даден обект е само негова видима илюзия, но не е самият обект. Тъй като истината е реалността, а лъжата е илюзията, то тогава истината трябва да е много по-великолепна и по-блага отколкото илюзията, така както планината е по-великолепна от своята сянка. 

ПРИРОДАТА НА ИСТИНАТА

Ако казано дотук е вярно, то тогава доказахме, че истината също така доставя и по-голямо удоволствие от лъжата поради факта, че човек изпитва по-голямо удоволствие когато види самата планина, а не само нейната сянка. Това което доставя удоволствие на човека наричаме "добро", това което доставя "мизерия" на човека наричаме "зло", следователно истината е също така и съвършеното добро. Ако истината е източникът на лъжата, която е нейната сянка, то тогава истината трябва да е и съвършеното красиво, докато лъжата, в опита си да прикрие истината, е грозна. Достигайки до извода, че истината е красива, добра и реална, а лъжата е грозна, зла и илюзия, то тогава благородният човек трябва да се стреми към истината, ако иска да живее живот изпълнен с удоволствие и красота. 


ЦЕННОСТИ

Нека сега се върнем на арфата. Кое трябва да оценяваме в този обект - неговата форма или нейното предназначение - изразяване на истината (музиката)? Всеки разумен човек би отговорил "нейното предназначение". Не е ли вярно, че преди арфата да се направи, нейният създател трябва да поиска мнението на този, който борави с нея за да може да я създаде за нейното правилно предназначение? Тогава този, който я използва и нейният създател имат знанията за истината, която трябва да се цени в нея. Единственият човек, който остава невеж и към направата и към истината за обекта е имитаторът, като например художникът. Не е ли вярно, че художникът е този, който се занимава с имитирането на формата на обектите, или с други думи - с временното, неконстантното, лъжливото, грозното и злото в тях? На художникът не му трябва да знае как се създава арфата, нито как се използва, той просто имитира това което очите му виждат, а именно илюзията. Поетът тогава не е ли в същата категория с художникът? Думите са неговите бои, с които само имитира човешките чувства и емоции, но не му се налага да знае истинското в тях. Ако и двамата са само имитатори, то тогава те са невежи и далеч от истината, тъй като те се занимават с почитането на лъжата.

РАЗУМЪТ СРЕЩУ ЕМОЦИИТЕ

Въпреки че са само имитатори, поетът и художникът могат да възпламенят емоциите на човек, стига техните творби да са докосващи. И не е ли вярно, че всеки човек изпитва нуждата да скърби когато някой негов близък почине? Не е ли вярно също така, че всеки човек изпитва нуждата и да потисне тези емоции? Тази част, която потиска емоциите в него е разумът, който е по-висшата част от душатa. Разумът разбира, че скръбта няма да върне човека обратно, нито ще може да промени положението, в което се намира той, следователно разумът е на мнението, че вместо човек да си губи времето в нещо което няма да допринесе с нищо добро за него, решава да потисне тези емоции и да се опита да размишлява над това, което се е случило с цел да извлече някакъв ценен урок от него. Емоционалната част от човешката душа е ирационална, тъй като в нея не се съдържа разсъдък, тя не вижда истината в тях, а по-скоро вижда едно нещо по различeн начин в зависимост от емоцията, която е породена, докато разумът вижда ясно нещата такива каквито са. Щастливият човек вижда всички около него като "добри", а когато е нещастен те се превръщат в "зли", докато разумният човек определя останалите спрямо тяхната същност, а не спрямо своето моментно състояние. Следователно разумът е способен да разбира, а ирационалната/емоционалната част е лишена от тази способност.


Ако човек е отдаден на ирационалната си част, то тогава как ще може някога да достигне до истината без да има способността да разбира? Само и единствено чрез разбиране човекът може да докосне истината. A не казахме ли, че в истината се съдържат красотата, доброто и реалността, и че разумният и благороден човек винаги ще се стреми към нея? Рационалната част на човека потиска емоциите, тъй като вижда техния порок, който го тласка далеч от истината, но когато видим някой друг да скърби, тези потиснати емоции излизат наяве, защото тогава наричаме това "емпатия", което се счита за благородно качество на човешката душа. Но не е ли вярно, че прекалено емпатичните хора винаги са екстремно емоционални? Не е ли така, защото многократното повтаряне на даден тип поведение се превръща в навик и когато човек се отдава постоянно на емоционалната си част, той затвърждава характера си като ирационален? Казвайки всичко това, то тогава достигаме до извода, че поетите и художниците които рисуват трагични картини или пишат трагични истории възпламеняват постоянно емоционалната част на човека, и тъй като той не е част от историята или картината, не изпитва никакви угризения от разума си да се отдаде на емоциите си поради факта, че нарича това "емпатия" и не вижда нищо лошо в нея. Следователно, от разясненията ни до сега такива хора излиза, че са отрова за разума.
Powered by Blogger.